На мястото, дето днес се красува княжеският дворец, на 1871

 На мястото, дето през днешния ден се красува княжеският замък, на 1871 година стоеше остарелият валийски конак, със своите неприятни, сбутани, с неправи стени сгради, снабдени с вехти чардаци-коридори към тесния, застлан с камъни двор, и със своята огромна дървена врата към запад, вардена от двама стражари, отляво на която стърчеше джамия, а отдясно се зеленееше огромна върба с увиснали до земята клони, що едничка радваше погледа тука.

 През един прекрасен юнски ден в нея година из конашката врата излязоха заедно няколко заптиета, стопираха се на дребното мегданче там, пошушукаха си няколко време, па се пръснаха по всякакви направления.

 Един от тях, познатия Али Чауш - негър, космат, с жестоко и подпухнало лице турчин - улови чаршията - през днешния ден Търговска улица, - проби си път през шумния върволица, който гъмжеше из тясната, с притиснати и ниски редове от бакалници и дюкяни улица, като се вгледваше деликатно в някои лица. Когато дойде при хана на Трайковича, той го изгледа изпитателно, както и кръчмата му, попипа машинално револвера си, като да се убеди, че е на мястото си в калъфа, па потегли да влезе в хана.
Току в същия момент едно заптие се задаваше насреща му. Али Чауш се спря до вратнята на хана и го възчака.
- Какво научи? - попита го той ниско.
- Прегледах, само че подобен не открих - отговори заптието, като си обриса с забрадка изпотения бръснат врат.
- Ти гледа ли добре? Запомни ли хубаво? Около двайсет и пет годишен, рус, сивоок, дръглив, междинна растеж и с черно сàко. Иди на другия хан! Най-много гледай очите: сиви, доста сиви - гълчеше Али Чауш наставително, а очите му играеха на четири и забележваха кой минуваше край хана и кой влязваше в него.
- Разбрах, Али Чауш! - и заптието отиде.

 Този диалог сред двамата заптии се отнасяше за Васил Левски, който търсеха да уловят. По това време неустрашимият деятел беше дошел от Пловдив в София, под претекст, че е търговец за вълна, та устрояваше комитета, който по-после стана исторически фамозен по обира на турската хазна при Арабаконак. Софийската полиция, предизвестена телеграфически от пловдивската за това, беше цяла на крайник. Рояци заптиета бяха пуснати за него. Али Чауш, най-живият и съобразителният от тях, ръководеше диренето от няколко деня и даваше нужните директиви на полицейските хора, дружно с точното изложение лицето и облеклото на революционера.

 Прочее, Дяконът се намираше в огромна опасност; постоянно дръзновен и безстрашлив до неблагоразумие, уверен в кекавостта на турската полиция, самонадеян, може би набожен в звездата си, защото до момента безчет пъти беше се изтървавал из ноктите на враговете си, той нито подозираше, че е подушен, нито приятелите му в града знаеха това нещо, с цел да му дадат по-сигурно леговище. Острите погледи на Али Чауша се втренчиха изпитателно и в Илчовото кафене, което беше залепено до Трайковичевата механа, и той влезе в него, преди да влезе в хана.

 В кафенето имаше четири души: един посетител - българин, наедрял, пълен, във френски облекла, който пушеше наргиле на пейката; Илчо кафеджият, който точеше един бръснач на ябелието, а пред огледалото - чиракът му бръснеше други един посетител, извърнат заднишком към вратата, с руса коса и черно шаячено сако. Той беше Васил Левски. Али Чауш поздрави българина с наргилето, който познаваше, отиде при кафеджият и го попита с безучастен сякаш тип, само че ниско:
- Няма ли тука в хана, Илчо, един... търговец? - и турчинът направи изложение на лицето и на облеклата на Дякона.
- Не знам, Али Чауш, аз в хана се не меся - отговори кафеджият и продължаваше заниманието си умерено, тъй като той не познаваше Левски, нито се интересуваше да разбере за какво Али Чауш търси подобен човек.
- Един сив, изсъхнал... - повтори Али Чауш, като машинално хвърли очи към Левски, на който единствено гърба можеше да види.

 Тоя диалог, станал с невисок глас, биде чут обаче и от другите в кафенето. Ръката на чирака затрепера, бръсначът се затресе в нея, като че желае да падне. Лицето му прежълтя от боязън! Бедното момче разбра, че бръсне Левски. Но още повече се беше изменило лицето на едрия българин, който на пейката дърпаше наргилето. Той беше прошарен като платно: той беше господин Христо Ковачев, другар на Левски, и в този момент виждаше, че Дяконът е загубен. Лицето на Левски, което се отражаваше в огледалото, остаяше безшумно и умерено. Нито една жилка не трепна по него, нито едно неспокойствие не пропъпли по ледната му физиономия. Това належащо, извънчовешко хладнокръвие го не напущаше и в най-страшните рискове, с които беше насеян неговия необикновен, премеждлив живот.
Али Чауш седна на пейката и възпламени цигара.
- Какво си ти, Христо ефенди? Болен ли си бил? - попита Али Чауш софиянеца, като изгледа побледнялото му и развалено лице.
- Ба... Али Чауш... Да... Не! От горещината... - измънка замаяният Ковачев.
- Момче! Дръж хубаво бръснача, че ще ме порежеш! - изгълча строго Левски на момчето.

 Турчинът се извърна несъзнателно към черното сако на Апостола, па почна да се беседва за дребни работи с Ковачева. " Тоя омразник чака да се свърши бръсненето, па да изгледа дякона в лицето... загубен е! " - намерения си Ковачев. Но в тая критическа минута образецът от успокоение и самообладание на Дякона го ободри, едно ентусиазъм му пристигна: той си спомни, че Али Чауш има една дребна уязвимост: пиеше.
Той го предложения:
- Една ракия не пиваш ли, Али Чауш?
Турчинът одобри. Той люхна двайсетте и пет грама ракия, замляска с измокрени устни и с посветлели очи и с клюмване отговори на поздравлението на Ковачева.
- В горещо време ракията прохлажда - забележи отново Ковачев - не заповядате ли още?

 И без да чака отговор, заръча нови двайсет и пет драма. Турчинът изпи и тях, като си изжабурка шумно устата с вода. За да му отвлече напълно вниманието, Ковачев заразправя ниско с лукава усмивка някаква си сладострастна история за една шалварлия софиянка, известна по леките си нрави, от което се извършиха с влага очите на сластолюбивия турчин, който изпи още едно петдесетниче, без да мигне. " Сега е минутата да изфиряса, без да го сетят " - мислеше си Ковачев, като хвърли бръз, показателен взор на Левски, който стана от стола си и си поправяше вратовръзката пред огледалото. Но той с смут видя, че Левски, вместо да се изсули тихичко, обърна се с лице право към турчина, изтърси се и взе да заплаща на момчето. Али Чауш несъзнателно се обърна и го погледна. Сивите, ясни, спокойни очи на Апостола се спосрещнаха с Алиовите.
На Ковачева космите щръкнаха на главата. Но той се окопити мигом.
- Наздраве! - поздрави той Левски учтиво, по обичая.
- Честито, челеби! - поздрави го и Али Чауш е едно повърхностно, необятно темена, па се извърна отново към събеседника си и продължи алчност диалог.

 Левски излезе из вратата. След половина час Али Чауш си спомни задачата си и остави Ковачева, па влезе в хана, с цел да продължи диренето си и да изгледа гостите. В тая същата минута три заптиета караха с триумфален тип, с щикове на гърба им, петима души изплашени българи, уловени в всякакви ханища. И петимата бяха руси и с черни сака! Ковачев пред вратата на Илчовото кафене изгледа обезпокоен тия жертви на турската простотия. В същото време един парцалив шоп водеше един кон, претрупан с въглища.
- Не сакаш ли да ми купиш кюмуро, бе? Оно, на ниска цена ти го давам! - извика шопа.
Ковачев го погледна, па се вкамени.
- Левски! - извика той, като се озърташе страхливо.
- Нечем скапо... Не сакаш?... Твоя воля, господине!

И шопът поведе бавно коня си напреж...

Иван Вазов

Картини: Христо Нейков, художник